Върховете в човешкия живот не са места, а състояния….

Върховете в човешкия живот не са места, а състояния….

Те не се измерват във височина,

а в това колко пространство отварят в нас.

Всеки човек носи своя планина -

събрана от избори, страхове, надежди, падания и подеми.

Изкачваното ѝ е път, който никой не може да извърви вместо него.

Понякога върхът е светъл - ново начало, пробуждане, прозрение.

Понякога е суров - урок, който боли, но ни връща обратно към собствената ни истина.

Но винаги е място,където човек остава насаме със себе си….

Там няма шум, няма чужди гласове,

има само тишината, която пита:

„Накъде продължаваш? И защо…?”

И точно там - в тишината на собствената ни дълбочина - започва истинското изкачване….

Върхът беше мигът, в който разбрах, че не е нужно някой да ме държи,

за да не падна.

Че имам собствена скала вътре в себе си - твърда, древна, непреклонна.

Понякога върхът е една сълза, която се стича не от слабост, а от освобождение.

Понякога е смелото “дотук”.

Понякога е тихото “продължавам”.

И знаеш ли…

колкото повече изкачвам,

толкова повече виждам себе си -

в чистия въздух,

в тишината,

в онова дълбоко вътрешно „да“,

което никога не ме е лъгало.

А след всеки връх идва нов хоризонт.

И аз съм готова за него…!!!